История
Турско робство
Няма точна данни, кога е било покорено селото под турско робство. Смята се че Пловдив и цялото околиа са едни от първите паднали Български земи под Турско робство. Но пък легендата за манастира Св. Никола" и данните, които се съдържат в „Царственика" на Отец Паисий, говорят за по късното падане на селото и обраста. През този период Турция е имала да решава доста свои вътрешни проблеми и фактически превзетите райони са бели само формално под Турско робство. Военни гарнизони е имало само в големите градове. За много планински села турското робство почва много по-късно. Предполага се че Розовец е било село с привелегирован статут. Село което е трябвало да охранява и най-вече да подържа прохода през средна гора. В селото не имало турски чифлик и турци не са живели. Една от причините е че земята не е много плодородна, населението се занимавало със скотовъдство. Поробителте се е заселел в плодородната част на България. Розовчани са изпитвали тежестта на робството чрез данъчната система и ангариите и ратайството из турските чифлици из полето.
Селото като всяко планинско не било от най покорните. На няколко пъте е опожарявано и население от се пръскало и преселвало . Поверем на кърджалийски набези и по време на руско-турските войни, много розовчани са се преселили в Молдова. „Дядо Генчо от Карагач в Бесарабия, преселен от Пловдив ското село Рамалий, в 1863 г. е разказвал, че баща му, като се бил цял ден зад една канара при Рамалий с кърджалиите, най-после, като му се свършил барутът, двама бошнаци свили конете върху му и го съсекли. Когато отишъл да вземе на баща си тялото, той намерил цял куп хартия от късаните върхове на фишеците, дето ги късал баща му, кога си пълнел пушката.". Последното масово изселване на розовчани е станало непосредствено след завършването на освободителната Руско-турска война през 1878 година.
Като едно типично планинско село розовчани много добре са съчетавали земеделието с животновъдството. Отглеждали са се предимно кози и овце. Много от родовете са имали летни колиби в близост до семените земи навътре в балкана. Там са бели и кошари за добитъка. Те са били пръснати из цялото землище. Тънки рът, Бакажиците, Шипковец, Кувдере и др. Друг източник за препиране било горянството. Добива на дърва за огрев и за строителството. Розовчани произвеждали и дървени въглища който продавали успешно на юг от Средна гора. Това била търсена суровина за коларо-железарските работилници. Занаятите също били силно развити за това може да се съди по множеството фамилни имена в селото :Кацарови, Обущарови, Коларови, Кюркчиеви и др.
През края на XV в. и началото на XVI маслодайната роза е принесена в България. Розата е пренесена някъде от земите на днешна Сирия, която е била в рамките на турската империя тогава. Розовчанската не плодородна почва и специфични въздух превръщат добива на розово масло в основен поминък на Розовчани. Гюлът като казват розовчани на маслодайната розата или цветето се отглежда от двете страни на реката. Сутерен се събира цвета на розата после се вари и дестилира. Процеса е същия като е при дестилацията на алкохол, затова розовчаните са и известни с майсторското приготвяне при домашни условия на ракия. Всяка къща е притежавал гюлов казан, който е направен от мед. В българските земи започва производството на много качествено розово масло в големи количества. През 19 век българското производство започва сериозно да конкурира турското производство идващо от мала Азия. С цел защита на турското производство султана издава заповед за изкореняване на цветето от българските земи. Легендата гласи че Дядо Доньо не изкоренил неговия гюл, а се възползвал от познанията си за цветето. Той само подрязал розите из дъно, а около тях засадил жито . Така те израствали пак заедно с житото на есен жънейки той пак ги подрязвал издъно. Така няколко години докато султана отмини своя указа за защита на турското производство, но вече то било загубено в българските земи. Тогава будния Българен бързо разпространил гюла из землището на селото. В чест на това свое дело розовчани нарекли него и неговия род Цветански. Да се знае кой е запазел "Цветето" в селото.
Зане се че много от мъжете са ходели на горбет. Най-много са ходели като чобани из анадола. Знае се че са изпращани от местността Анадолите. Сега тя се нарича Голата черква. Отам са тъгвали и там са ги посрещали. Извършвало се е молебен при изпращането и посрещането на горбедчийте. Пътят им очевидно е вървял през Чехларе за Медово, а от там - през чирпанските села към Марица и по-нататък - за Анадола. Това е бил най-прекият и най-удобен по онова време път за тези гурбетчии. Много от безимотните селяни са се пазарили за ратй в големите послки чифлици на турците . Мъжете са се пазарили за една година, а докато жените са бели само сизони работнички. Много често някой ратй си е харесвал някоя житварка и са диглаи набързо сватба . Много от тях са останли да живеят из тамошните места.Много от жителите на село Опълченец, Старозагорски окръг са преки потомци на розовчанските аргати и сезони работнички.
Селото като всяко планинско не било от най покорните. На няколко пъте е опожарявано и население от се пръскало и преселвало . Поверем на кърджалийски набези и по време на руско-турските войни, много розовчани са се преселили в Молдова. „Дядо Генчо от Карагач в Бесарабия, преселен от Пловдив ското село Рамалий, в 1863 г. е разказвал, че баща му, като се бил цял ден зад една канара при Рамалий с кърджалиите, най-после, като му се свършил барутът, двама бошнаци свили конете върху му и го съсекли. Когато отишъл да вземе на баща си тялото, той намерил цял куп хартия от късаните върхове на фишеците, дето ги късал баща му, кога си пълнел пушката.". Последното масово изселване на розовчани е станало непосредствено след завършването на освободителната Руско-турска война през 1878 година.
Като едно типично планинско село розовчани много добре са съчетавали земеделието с животновъдството. Отглеждали са се предимно кози и овце. Много от родовете са имали летни колиби в близост до семените земи навътре в балкана. Там са бели и кошари за добитъка. Те са били пръснати из цялото землище. Тънки рът, Бакажиците, Шипковец, Кувдере и др. Друг източник за препиране било горянството. Добива на дърва за огрев и за строителството. Розовчани произвеждали и дървени въглища който продавали успешно на юг от Средна гора. Това била търсена суровина за коларо-железарските работилници. Занаятите също били силно развити за това може да се съди по множеството фамилни имена в селото :Кацарови, Обущарови, Коларови, Кюркчиеви и др.
През края на XV в. и началото на XVI маслодайната роза е принесена в България. Розата е пренесена някъде от земите на днешна Сирия, която е била в рамките на турската империя тогава. Розовчанската не плодородна почва и специфични въздух превръщат добива на розово масло в основен поминък на Розовчани. Гюлът като казват розовчани на маслодайната розата или цветето се отглежда от двете страни на реката. Сутерен се събира цвета на розата после се вари и дестилира. Процеса е същия като е при дестилацията на алкохол, затова розовчаните са и известни с майсторското приготвяне при домашни условия на ракия. Всяка къща е притежавал гюлов казан, който е направен от мед. В българските земи започва производството на много качествено розово масло в големи количества. През 19 век българското производство започва сериозно да конкурира турското производство идващо от мала Азия. С цел защита на турското производство султана издава заповед за изкореняване на цветето от българските земи. Легендата гласи че Дядо Доньо не изкоренил неговия гюл, а се възползвал от познанията си за цветето. Той само подрязал розите из дъно, а около тях засадил жито . Така те израствали пак заедно с житото на есен жънейки той пак ги подрязвал издъно. Така няколко години докато султана отмини своя указа за защита на турското производство, но вече то било загубено в българските земи. Тогава будния Българен бързо разпространил гюла из землището на селото. В чест на това свое дело розовчани нарекли него и неговия род Цветански. Да се знае кой е запазел "Цветето" в селото.
Зане се че много от мъжете са ходели на горбет. Най-много са ходели като чобани из анадола. Знае се че са изпращани от местността Анадолите. Сега тя се нарича Голата черква. Отам са тъгвали и там са ги посрещали. Извършвало се е молебен при изпращането и посрещането на горбедчийте. Пътят им очевидно е вървял през Чехларе за Медово, а от там - през чирпанските села към Марица и по-нататък - за Анадола. Това е бил най-прекият и най-удобен по онова време път за тези гурбетчии. Много от безимотните селяни са се пазарили за ратй в големите послки чифлици на турците . Мъжете са се пазарили за една година, а докато жените са бели само сизони работнички. Много често някой ратй си е харесвал някоя житварка и са диглаи набързо сватба . Много от тях са останли да живеят из тамошните места.Много от жителите на село Опълченец, Старозагорски окръг са преки потомци на розовчанските аргати и сезони работнички.