Розовчани

Гюро Михайлов

 Гюро Михайлов е родом от Розовец известен е с своята саможертва и преданост. Постепенно името му се е превърнало в синоним на храброст. Той е  служел в трета рота на Първа пеша пловдивска дружина. Тогава България е била преди Съеденението и той е бил милиционер не е давал клетва и е имал само три месеца служба. Точно на 24 декември 1880 година, когато е на пост в щаба на Южнорумелийската милиция в Пловдив в сградата лумнал пожар. Предполага се че е провокация от страна на турците, минали са само 3 години от Освобождението. Провокаторите са разчитали, че гяурите, турени на пост, като пилци ще драснат навън за смях и на кадъните баш по Рождество Христово. Станало голям пожар дървената сграда се разгоряла бързо. Пожарникарите не можли да овладеят пожара. Затова извикали на стражата да се маха от пожара. Когато те отказали дошъл касиера който държал ключът от помещението което пазело караула. Той също се опитал да ги обеди да напуснат поста.  Но Гюро Михайлов му извикал: "Назад!" и насочил към него щика на пушката си - по устав можел да го свали от поста му само разводачът. Така караула изгорял заедно с сградата но не напуснал поста си. Говори се че като Българската армия превзела през 1913-та "непревземаемия" Одринска крепост, намерела голямо количество оръжие и амуниции. Българските бойци бели слисани попитали пленените турски войници, защо не се бията като имат толкова много оръжие и амуниции. Турците отговаря ли  "Какво да правим, комшу, като всички сте все инатлии като оня ваш аскер, дето жив изгоря във Филибе?!".
Неговият подвиг отключва поредица от геройски дела, които неговите приемници ще извършат във войните за национално обединение.

Статия от www.eamci.bg

Мъжество, неподвластно на времето

И в миналото в оценката за подвига на Гюро Михайлов и четиримата му другари се редуват възхвали, подценяване и прикрито отричане. Според дистанцията на времето и политическата обстановка. На 30 януари 1881 г. изгорелите живи войници са погребани в пловдивските градски гробища с военни почести. Саможертвата им според в. “Марица” “изтръгнала звукове на удивление и из най-закоравелите противници на българите”. Младите офицери от гарнизона събират пари и дават представление в театър “Люксембург”, за да бъде издигнат паметник на героите. Румелийското областно събрание се включва в инициативата с 25 турски лири.
       След година и половина ­ на 6 юни 1882 г., паметникът е осветен. Не би могъл да се смята за изтънчена творба ­ представлява циментов блок, на който са вдълбани имената на петимата загинали. На осемдесет метра е от лобното им място, но е в гробището. Как оттам може да напомня на живите за героизма, как може да се превърне в светиня за българската войска? Няма ли в обкръжението си от мъртъвци да бъде забравен и подвигът?

Вторият паметник

През 1905 г. директорът на градската библиотека д-р Борис Дякович ­ известен интелектуалец и патриот ­ предлага в южния край на днешния площад “Съединение” да бъде издигната гранитна колона с имената на загиналите. Върху нея да бъдат изписани и строфите от Вазовото стихотворение “Пред гробът”. Дякович се обръща към командира на Втора пехотна тракийска дивизия Никола Иванов (бъдещият генерал, предвождал прочулата се в щурма на Одрин през 1913 г. Втора армия) с молба да се набавят пари. Учредява се фонд. В него българи, евреи, арменци, 110 поделения от страната и 7 банки събират 11 883,94 златни лева.

Но идеята е осъществена едва през 1938 година. Паметникът е дело на скулпторите проф. Никола Кожухаров, Мина Иванов и арх. Стойков. Заслугата да се появи насред града (дори площадът, на който е разположен, е преименуван на “Гюро Михайлов”) е на кмета Божидар Здравков. На освещаването на паметника присъстват кметът, началникът на гарнизона генерал Марков, архимандрит Флавиян, близки на загиналите, хилядно гражданско множество. В кореспонденцията си от 1938 г. в. “Днес” пише: “В неделя (27 ноември ­ б. р.) Пловдив бе свидетел на един голям празник. Това тържество бе манифестация на несломимия български дух, на ония добродетели, които е насаждала и продължава да насажда родната войска.”

Среднощно изселване

На площада паметникът престоява до 1962 г. Наближава поредният пловдивски есенен панаир и за случая трябва да се пусне автомобилният поток през току-що прокопания тунел под едно от тепетата. Мястото, на което е дотогава скулптурната композиция, обаче ще “затапва” булеварда. Затова общинарите решават да я преместят в казармата на Девети полк ­ та нали Гюровата Първа милиционерска дружина е основата му. Другото оправдание е, че още към 1932 г. военните са предлагали казармата като вариант за място на паметника.

Паметникът на героите в “изгнание”

Решението на общината обаче има и политически мотив ­ с какво един войник от “царската” армия (от смъртта до Съединението е имало още пет години) е толкова заслужил, та да не бъде “изселен”.

В 22,30 кранът натоварва гранитния блок и бронзовата композиция и с камион ги откарват в казармата. При товаренето е прекършена едната пушка, част от постамента е разрушена.

Минават няколко години и теренът на казармите трябва да се опразни заради новия градоустройствен план. Предстои да се строи хотел “Ленинград” (днес “Санкт Петербург”).

С годините общината постепенно “изстива” за патриотичната идея. Паметникът е преместен на булевард “Независимост”, което го доосакатява ­ следствие на “товаро-разтоварните” дейности постаментът е нащърбен и е със седемдесет сантиметра по-нисък, частта от дулото на пушката вече напълно липсва.

Генерал-полковник Атанас Семерджиев на няколко пъти повдига въпроса за Гюро Михайлов и другарите му. Настоявал не само да се възстанови паметникът, но и да се издигне нов мемориал в центъра на Пловдив. Идеята влизала в общинските планове, но бързо е зарязвана заради градоустройствените промени. Те били и извинението.

“Спасителят”

от Гладно поле

Следващата спирка е в крайградския пущинак на местността Гладно поле, близо до пътя Пловдив ­ Първомай. Случайността свързва генерал Иван Желев ­ командира на пловдивската дивизия на строителните войски, със съдбата на паметника. Той разказва: “ Когато веднъж минавах с кола покрай Гладно поле, видях няколко цигани, които се приготвяха да къртят нещо, за да отделят бронзови фигури.”

Незабавно изпраща от поделението двама офицери да подготвят пренасянето на композицията в поделението. Още на следващия ден паметникът е монтиран на плаца. Поръчват да се отлее наново строшената пушка.

“Учехме войниците кой е Гюро Михайлов, че е загинал, без да отстъпва от мястото си. ­ спомня си Иван Желев. ­ Той стоеше пред тях, пред него се водеха строевата подготовка, връчваха се награди.” Генералът признава, че освен като символ на подвиг в името на отечеството, за него композицията е уникална и като творение на изкуството.
           Най-сетне отново на пост

Най-сетне на 3 март 1994 г. паметникът се озовава на подходящото място в подходящото време ­ на площада, вдясно от Военния клуб. След 124 години Гюро Михайлов се връща на поста си.

Подготвителната работа по връщането на Гюро Михайлов обаче започва през 1992 г., когато се учредява комитетът “Защита на историческото достойнство на Пловдив”. Първата му цел е възстановяването на паметника на Гюро Михайлов. В него влизат петнайсетина интелектуалци, сред които синът на пловдивския кмет Божидар Здравков ­ Антон, членове на Съюза на възпитаниците на военните на НВ училища. Главните действащи лица за материализирането на идеята са председателят на комитета д-р Боньо Бонев (син на командира на Девети полк Иван Бонев, спасил София от пробив на германците при Девебаир) и инж. Павел Ангелов.

Д-р Боню Бонев си спомня: “Започнахме да пропагандираме идеята със статии за Гюро Михайлов и паметника. Отидох и при кмета Гарабед Томасян. Като всички хора под петдесетте, той нищо не знаеше за подвига му. Обаче прие да внесе искане за място до общинския съвет.”

През 1993 година общинарите решават да възстановят паметника. Предложението на Гарабед Томасян е бронзовите фигури да бъдат качени върху постамента, останал от разрушения Паметник на комунарите. Така Гюро и другарите му ще са на пост пред кметството. Комитетът обаче се възпротивява. Накрая се приема композицията да бъде монтирана на площада до Военния клуб.

“Чехите издигнаха паметник на Ян Палах (самозапалил се в Прага през 1968 г. в знак на протест срещу нахлуването на войските на Варшавския договор ­ б. а.) ­ казва д-р Боньо Бонев, ­ а ние бяхме забравили за Гюро Михайлов и другарите му, които също като него изгоряха доброволно живи. Може да е бил неуко момче, но подвигът си е подвиг.”

Янко ДОЛАПЧИЕВ