Няма точни данни кога е било покорено селото под турско робство. Смята се, че Пловдив и цялата околия са едни от първите паднали български земи под турско робство. Но пък легендата за манастира „Св. Никола“ и данните, които се съдържат в „Царственика“ на Отец Паисий, говорят за по-късното падане на селото и областта. През този период Турция е имала да решава доста свои вътрешни проблеми и фактически превзетите райони са били само формално под турско робство. Военни гарнизони е имало само в големите градове. За много планински села турското робство започва много по-късно. Предполага се, че Розовец е било село с привилегирован статут – село, което е трябвало да охранява и най-вече да поддържа прохода през Средна гора. В селото не е имало турски чифлик и турци не са живели. Една от причините е, че земята не е много плодородна, населението се е занимавало със скотовъдство. Поробителите са се заселили в плодородната част на България. Розовчани са изпитвали тежестта на робството чрез данъчната система, ангариите и ратайството из турските чифлици из полето.

Селото, като всяко планинско, не е било от най-покорните. На няколко пъти е опожарявано и населението се е пръскало и преселвало. По време на кърджалийски набези и по време на руско-турските войни много розовчани са се преселили в Молдова. „Дядо Генчо от Карагач в Бесарабия, преселен от пловдивското село Рамалий, в 1863 г. е разказвал, че баща му, като се бил цял ден зад една канара при Рамалий с кърджалиите, най-после, като му се свършил барутът, двама бошнаци свили конете върху му и го съсекли. Когато отишъл да вземе тялото на баща си, той намерил цял куп хартия от късаните върхове на фишеците, дето ги късал баща му, кога си пълнел пушката.“ Последното масово изселване на розовчани е станало непосредствено след завършването на Освободителната руско-турска война през 1878 година.

Като едно типично планинско село розовчани много добре са съчетавали земеделието с животновъдството. Отглеждали са се предимно кози и овце. Много от родовете са имали летни колиби в близост до сенокосните земи навътре в Балкана. Там са били и кошари за добитъка. Те са били пръснати из цялото землище: Тънки рът, Бакажиците, Шипковец, Кувдере и др. Друг източник за препитание било горянството – добивът на дърва за огрев и за строителството. Розовчани произвеждали и дървени въглища, които продавали успешно на юг от Средна гора. Това е била търсена суровина за коларо-железарските работилници. Занаятите също били силно развити, за което може да се съди по множеството фамилни имена в селото: Кацарови, Обущарови, Коларови, Кюркчиеви и др.

През края на XV в. и началото на XVI маслодайната роза е принесена в България. Розата е пренесена някъде от земите на днешна Сирия, която е била в рамките на Турската империя тогава. Розовчанската неплодородна почва и специфичният въздух превръщат добива на розово масло в основен поминък на розовчани. Гюлът, както казват розовчани на маслодайната роза или цветето, се отглежда от двете страни на реката. Сутрин се събира цветът на розата, после се вари и дестилира. Процесът е същият като при дестилацията на алкохол, затова розовчаните са и известни с майсторското приготвяне при домашни условия на ракия. Всяка къща е притежавала гюлов казан, който е направен от мед. В българските земи започва производството на много качествено розово масло в големи количества. През 19 век българското производство започва сериозно да конкурира турското производство, идващо от Мала Азия. С цел защита на турското производство султанът издава заповед за изкореняване на цветето от българските земи. Легендата гласи, че Дядо Доньо не изкоренил неговия гюл, а се възползвал от познанията си за цветето. Той само подрязал розите до дъно, а около тях засадил жито. Така те израствали пак заедно с житото, наесен жънейки, той пак ги подрязвал до дъно. Така няколко години, докато султанът отменил своя указ за защита на турското производство, но вече то било загубено в българските земи. Тогава будният българин бързо разпространил гюла из землището на селото. В чест на това свое дело розовчани нарекли него и неговия род Цветански, да се знае кой е запазил „цветето“ в селото.

Знае се, че много от мъжете са ходели на гурбет. Най-много са ходели като чобани из Анадола. Знае се, че са изпращани от местността Анадолите. Сега тя се нарича Голата черква. Оттам са тръгвали и там са ги посрещали. Извършвал се е молебен при изпращането и посрещането на гурбетчиите. Пътят им очевидно е вървял през Чехларе за Медово, а оттам – през чирпанските села към Марица и по-нататък – за Анадола. Това е бил най-прекият и най-удобен по онова време път за тези гурбетчии. Много от безимотните селяни са се пазарили за ратаи в големите поселищни чифлици на турците. Мъжете са се пазарили за една година, а жените са били само сезонни работнички. Много често някой ратай си е харесвал някоя житварка и са вдигали набързо сватба. Много от тях са останали да живеят из тамошните места. Много от жителите на село Опълченец, Старозагорски окръг, са преки потомци на розовчанските аргати и сезонни работнички.