Селото е точно на 50 километра от Пловдив в североизточна посока, в южното подножие на трите най-високи върха на Източна (Сърнена) Средна гора – Братан (1236 м), Самодивец и Сливово градище. И трите върха влизат в неговото землище. Розовец е типично планинско село. То се е сгушило в една закътана котловинка, включена между билото на Средна гора и два рида, които се спускат от това било на юг. От северозапад и от североизток текат две реки – Старата река и Турската река, които на около два километра южно от селото, до Бачуров мост, се сливат и продължават на юг към река Марица. Розовецкото землище заема площ от около 50 000 декара. Горите в землището на Розовец заемат площ 18 500 декара. Розовец граничи на изток със землищата на селата Славяни и Чехларе, на юг със землището на Зелениково, на югозапад – с Бабек, на северозапад – със Свежен и на север – с Александрово и Турия.<br /> Най-голямото водно течение на територията е река Розовецка, която води началото си от района под връх Братан. Речното ѝ корито е стабилно със сравнително високи брегове, устойчиви на подравняване и отнасяне. Наклонът на леглото е сравнително голям в горното течение и водите текат бързо, след което при навлизането в равнинната част постепенно скоростта намалява и в района на с. Зелениково вече тече спокойно. През сухи години някои от горните разклонения пресъхват, а при дъждовни събира много води и тече буйно. Според тектонското райониране на България, районът попада в тектонската област Средногорие. Развитието на тази област в тектонско отношение е започнало с формирането му като понижение в началото на Горна креда, залято от водни басейни. Към края на Горна креда е започнало отново общо потъване на понижението. След Горна креда е станало нагъвателно движение, от което се е образувала Средногорската нагъната област. През палеогена тя е била подложена на спирогенни (бавни, вековни) движения, които дооформили нагънатите планински вериги. През плиоцена станали големи разломявания на сушата и се образували много котловини и разчленявания на релефа. В района се срещат скали от трите основни типа: масивни, седиментни и метаморфни. Масивните (магмени) скали са с най-голямо разпространение и са представени от южнобългарски гранит и андезити. Южнобългарският гранит, получил се от застиването на магмата под повърхността на земята, е напукан във всички посоки, податлив е на ерозия и изветряне. Създава добри условия за развитие на дървесната растителност. Андезитите са устойчиви на изветряне, нямат вертикални напуквания и при недостатъчна мощност на почвения профил развитието на дървесната растителност се затруднява след достигането на корените до плътната основа. Седиментните (утаечни) скали са представени от пясъчници, пясъци и чакъли от Горен еоцен – морски тип. Тези скали са силно напукани във всички посоки, изветрянето е силно изразено и са най-податливи на ерозия. При наличие на влага създават добри условия за развитие на дървесната растителност. Почвообразуването при тях протича сравнително бързо. Метаморфните скали са представени от гранитогнайси (долна серия на метаморфния комплекс – долна и средна свита с мрамори). Тези скали са леко податливи на изветряне и ерозия. Имат вертикално напукване, което улеснява проникването в дълбочина на корените и благоприятства развитието на дървесната растителност.

Разбира се, ето коригирания текст: Според класификацията на Събев и Станев (1959) районът попада в Европейско-континентална климатична област, преходноконтинентална климатична подобласт. Съобразно надморската височина територията попада в Климатичния район на Източна Средна България – западна част (най-близка метеорологична станция Розовец (430 м н.в.)). Най-ниската средна месечна температура на въздуха е през януари и за отделните райони е в границите от -1°С до 0,1°С, а най-високата е през юли и е в границите от 22,3°С до 22,9°С. Средната годишна температура е от 10,1°С до 12,1°С. Това характеризира мека зима и горещо лято. Особено значение има периодът, през който средната температура на въздуха се задържа устойчиво над 10°С, тъй като това е периодът на активна вегетация за дървесната растителност. За подпояса на равнинно-хълмистите дъбови гори той е 210 дни, а за подпояса на хълмисто-предпланинските смесени широколистни гори и подпояса на нископланинските гори от горун, бук и ела той е 188 дни. Крайните срокове на късните пролетни и ранни есенни мразове в района почти съвпадат с началото и края на вегетационния период, което в отделни години може да се отрази неблагоприятно върху развитието на дървесната растителност. Сезонното разпределение на валежите има летен максимум и зимен минимум. Годишната сума на валежите се движи от 480 мм за ниските до 900 мм за високите части на станцията. Средната дата на първата снежна покривка е 20.XII за ниските и 10.XII за по-високите части, а на последната – 1.III за ниските и 10.III за по-високите части. Средната височина на снежната покривка през януари е под 10 см за ниските и от 10-20 см за високите части, а средният годишен брой на дните със снежна покривка е от 20 до 50 дни (за най-високите части – 80 дни). През цялата година преобладаващи ветрове са западните, които са сравнително студени. През зимата преобладават северозападните, а през останалата част от годината са югоизточните. Най-силни са северозападните ветрове, следвани от западните. Най-благоприятни за развитието на горскодървесната растителност се оказват югоизточните и южните ветрове, които са сравнително топли. Климатът е преходноконтинентален, като за южните и по-ниски части се формира при средиземноморско влияние, нахлуващо по течението на река Марица.

Почвите в района се характеризират с разнообразен състав и принадлежат основно към следните типове и подтипове: излужени канелени горски почви, тъмни, преходни и светли кафяви горски почви, както и чернозем-смолници. Всеки от тези почвени типове има свои специфични характеристики, които определят тяхната плодородност, структура и пригодност за земеделие. Излужените канелени горски почви са широко разпространени в подножието на планините и се формират върху карбонатни и силикатни скали. Те се отличават с добре изразен профил, сравнително добро водозадържане и умерена до добра плодородност, което ги прави подходящи за отглеждане на различни култури и овощни насаждения. Кафявите горски почви, особено тъмните и преходните, се срещат в гористи и полугористи територии, където климатът е по-влажен. Те имат по-високо съдържание на хумус и органични вещества, което ги прави изключително подходящи за растителност и селскостопанско ползване. Светлите кафяви горски почви обикновено се намират в по-сухи райони и имат по-ниско плодородие, но с подходяща агротехника могат да се използват ефективно. Чернозем-смолниците, от своя страна, са сред най-плодородните почви в страната. Те имат високо съдържание на хумус, добра водопропускливост и са отлични за отглеждане на зърнени и технически култури. Що се отнася до ерозионните процеси, в района не се наблюдават сериозни форми на почвена ерозия. Въпреки това, в някои локални зони се срещат прояви на ерозия, предизвикани най-вече от човешка дейност – като изсичането на горите в миналото и практикуването на екстензивно скотовъдство. Тези фактори са довели до нарушаване на естествения растителен покрив, което е улеснило повърхностното отмиване на почвените частици по склоновете. Съществуват мерки за ограничаване на тези процеси, като залесяване и въвеждане на устойчиви земеделски практики.

Съгласно приетото горскорастително райониране на България (Захариев и др., 1979 г.), разглежданият район попада в Тракийската горскорастителна област (Т), в рамките на подобластта Горна Тракия (ГТ). Според надморската височина, територията включва два основни пояса: долния равнинно-хълмист и хълмисто-предпланински пояс на дъбовите гори (Т-1), както и средния планински пояс на буковите и иглолистни гори (Т-М). По-точно, районът се разпределя в следните подпояси: Т-1-2 — Подпояс на равнинно-хълмистите дъбови гори (0–500 м н.в.) В този подпояс естествената растителност се доминира от термофилни (топлолюбиви) дъбови видове, като благун (Quercus frainetto), зимен дъб (Quercus petraea) и космат дъб (Quercus pubescens). Наред с тях често се срещат келяв габър (Carpinus orientalis) и цер (Quercus cerris). Тези видове образуват както чисти, така и смесени насаждения, като съставът им е повлиян от почвените условия и експозицията. В тази зона се срещат и устойчиви сухолюбиви тревни съобщества, които изпълняват важна екологична роля, особено в районите с деградирала растителност. Т-1-3 — Подпояс на хълмисто-предпланинските смесени широколистни гори (500–700 м н.в.) Растителността в този подпояс е по-разнообразна. Смесените гори са съставени от дъбове (благун, зимен дъб), обикновен габър (Carpinus betulus), липа (Tilia tomentosa), както и череша (Prunus avium) и ябълка (Malus sylvestris) в подлеса. Тук често се развиват по-гъсти и продуктивни горски съобщества с добре оформен подлес, предоставящ условия за разнообразен подлесен животински и растителен свят. Т-М-1 — Подпояс на нископланинските гори от горун, бук и ела (700–1200 м н.в.) В тази надморска височина преобладава естествената растителност от горун (Quercus dalechampii) и бук (Fagus sylvatica), които често се срещат заедно в смесени формации. В по-влажните и сенчести участъци към тях се присъединява обикновена ела (Abies alba). Това са сенколюбиви видове, които формират плътни насаждения с богата листна постилка, допринасяща за формирането на хумус и подобряване на почвеното плодородие. В тези гори се срещат и различни видове мъхове, папрати и сенколюбиви тревисти растения, които допринасят за биологичното разнообразие. Освен естествената растителност, в района са създадени и изкуствени горски култури с цел подобряване на горския фонд и ограничаване на ерозионните процеси. Сред използваните видове са черен бор (Pinus nigra), атласки кедър (Cedrus atlantica), както и бял бор (Pinus sylvestris). На определени места е използвана и дуглазка (Pseudotsuga menziesii), макар и в ограничени мащаби, предимно на подходящи и по-влажни месторастения. Сред широколистните култури се срещат акация (Robinia pseudoacacia) и различни видове дъбове, които се използват както за залесяване, така и за производство на дървесина.

Основните насекомни вредители, които причиняват значителни щети в дъбовите гори на България, са златозадката (Euproctis chrysorrhoea) и гъботворката (Lymantria dispar). Тези листогризещи насекоми имат периодично масово развитие, при което могат да доведат до обезлистване на дърветата и сериозно влошаване на здравословното състояние на насажденията. Златозадката напада предимно благун и цер, но в години с масова поява (градивни години) се наблюдават повреди и по други видове дъбове и широколистни дървета. Гъсениците ѝ изгризват пъпките и младите листа, което води до отслабване на фитоценозите и понижаване на устойчивостта на дърветата към абиотични и биотични стресови фактори. Гъботворката е един от най-агресивните вредители в дъбовите гори. Видът е полифаген и засяга над 400 растителни вида, като особено предпочита дъбовите. При масови нападения цялостното обезлистване на дърветата може да доведе до повторно разлистване в рамките на същия вегетационен сезон, което изтощава растителните организми, нарушава нормалния им ритъм на развитие и повишава тяхната уязвимост към други стресови въздействия. Наред с насекомните вредители, в последните десетилетия наблюдаваме тревожна тенденция на съхнене на дъбовите гори, особено в по-ниско разположените и топли части на страната. Един от основните причинители на това явление е заболяването трахеомикоза — гъбично заболяване, причинено от патогенни гъби от род Ceratocystis, които проникват в проводящите тъкани на дървото и блокират водопреноса. В резултат на това листата прегарят, клоните изсъхват, а при тежки инфекции настъпва пълна загуба на жизнеността на дървото. Трахеомикозата се разпространява най-често чрез насекоми-преносители (например дървесни корояди), чрез механични повреди на кората, както и през кореновата система. Заболяването е особено интензивно в чистите дъбови насаждения, където липсата на биоразнообразие намалява естествената резистентност на екосистемата. Смесените широколистни гори също са уязвими, но в тях често се наблюдава по-ниска степен на заразяване благодарение на присъствието на други видове, които не са податливи на патогена. В някои региони степента на повреда достига до 60% от дърветата в насажденията, което представлява сериозна заплаха както за екологичната стабилност на горските екосистеми, така и за икономическата стойност на дървесината. Засегнатите дървета не само намаляват продуктивността на гората, но се превръщат и в източник на вторични вредители и патогени. Противодействието на тези проблеми изисква интегриран подход, включващ: мониторинг и ранна диагностика на насекомните вредители и заболяванията; биологичен контрол чрез естествени врагове на вредителите; ограничено и целенасочено използване на инсектициди; разнообразяване на видовия състав при нови залесявания; премахване и обезвреждане на силно засегнатите дървета с цел ограничаване на заразата.

Обикновена леска – храст или малко дърво. Формира самостоятелни съобщества – храсталаци на мястото на изсечени или унищожени гори. Среща се като подлес в дъбови и габърови гори. Търпи изсичане, при което се формират нови гнезда от многобройни млади стъбла. Използва се в медицината. Обикновена хвойна – вечнозелен храст с изправени или полегнали клони. Расте в предпланините и планините на цялата страна. Среща се в подлеса на широколистни и смесени гори, на мястото на деградирали гори и сечища. Събират се плодчетата през есента на втората година. Използва се в медицината и в парфюмерията. Влакнест равнец – многогодишно тревисто растение. Расте из ливади и пасища, каменисти и тревисти места, изоставени ниви, край пътища и селища, вторично като плевел в посеви. Използва се в билколечението. При предозиране са възможни отравяния. Смрадлика – храст, рядко ниско дърво. Расте по сухи и каменисти почви из храсталаци и дъбови гори, предимно върху варовици в равнините и предпланинските райони. Образува и самостоятелни вторични съобщества на мястото на унищожените дъбови и други гори. Използва се във фитотерапевтичната практика, парфюмерията, като багрило и като декоративно растение. При вътрешно използване е отровно. Обикновен глог – бодлив храст. Среща се из цялата страна до към 1500 м н.в. Расте из храсталаци и гори, край пътеките. Умерено светлолюбив мезофит. Използва се в медицината. Полски хвощ – Equisetum arvense – многогодишно растение. Расте край реки, потоци, често като плевел в градини, ливади, необработени места и запустели ниви, по-рядко в сенчести гори. Използва се във фитотерапевтичната промишленост. Кукувича прежда – Cuscuta europaea – едногодишно безхлорофилно паразитно растение, увиващо се около гостоприемника и прикрепващо се за него. Паразитира по различни тревисти растения и храсти. Използва се във фитотерапевтичната практика. Мъждрян – Fraxinus ornus – храст или дърво до 15 метра, среща се доста често в страната. Расте по каменистите склонове на дефилетата при пълно слънчево осветление. Видът е силно пластичен. Издържа добре засушаванията, понася засенчванията и е непридирчив към почвените условия. Често формира самостоятелни съобщества. Кората се използва като суровина във фармацевтичната промишленост за производство на ескулин. Еньовче – многогодишно тревисто растение с дълго разклонено коренище. Расте по умерено сухи или умерено влажни тревисти места, из ливади и пасища, често с нарушен тревостой, в горски поляни, покрай ниви и пътища. Използва се в народната медицина. Бръшлян – вечнозелено увивно или пълзящо растение, с хватателни коренчета на стъблата. При подходящи условия бръшлянът се среща във всички части на страната. Расте из храсталаците, поляните и разсветлените гори. Отровно. Използва се във фитотерапевтичната практика. Употребява се само под лекарски контрол. Бял оман – многогодишно тревисто растение. Расте из влажни тревисти и храсталачни места в покрайнините на горите и край потоци и реки. Използва се във фитотерапевтичната практика и в хранително-вкусовата промишленост. Маточина – тревисто многогодишно растение с многобройни стъбла. Расте най-често край населени места, огради, гробища, пътища и в разредени храсталаци и горски поляни. Привързана е към умерено влажни и влажни, добре проветрени местообитания с богати почви. Използва се в парфюмерията, народната медицина, пчеларството. Обикновен риган – многогодишно тревисто растение. Среща се из цялата страна. Расте из храсталаци, разредени гори и горски поляни от низините до 2000 м н.в. Използва се в парфюмерията и фитотерапията. Драка – силно разклонен трънлив храст. Расте по тревисти, каменисти и припечни склонове, в покрайнините на горите и в разредени терени. Приема се като храстов плевел в някои пасища. Използва се във фитотерапевтичната практика. Теснолистен живовляк – многогодишно тревисто растение със силно разклонено коренище. Расте из ливади, пасища по сухи и умерено влажни тревисти и песъчливи места, край пътища, като плевел в градини, лозя и окопни култури. Използва се във фитотерапевтичната практика. При вътрешна употреба са възможни отравяния. Широколистен живовляк – многогодишно тревисто растение. Расте по влажни, тревисти, песъчливи и наводнени места, край реки, блата, изкопи, край пътища и сечища. Използва се във фитотерапевтичната практика. При вътрешна употреба са възможни отравяния. Трънка – храст със силно разклонено стъбло. Расте из храсталаци по синори, пасища, пустеещи места, край пътища в покрайнините на дъбовите гори. Дребноплодно растение. Понякога образува самостоятелни храстови съобщества. Използва се във фитотерапевтичната практика. Жълтурче – многогодишно тревисто растение. Расте по влажни ливади из храсталаци и широколистни гори. Сенкоиздържлив вид, с известно предпочитание към разсветлените места. Използва се в народната медицина за лечение на хемороиди, подагра, кожни обриви и ревматизъм. Обикновена шипка – храст с дъговидно извити клони. Расте из храсталаци, тревисти терени, покрай речни тераси и потоци, по синорите, из пустеещи селскостопански земи, в покрайнините на горите и други. Използва се във фитотерапевтичната практика, хранително-вкусовата промишленост, в народната медицина, в домашното производство на сиропи, мармалади и др. Малина – полухраст с изправени вдървенели стъбла. Расте из храсталаци и като подлес в широколистни и иглолистни гори, а понякога образува самостоятелни съобщества в сечища, ветровали, пожарища, край пътища и други. Използва се във фитотерапията, в народната медицина, като суровина в хранително-вкусовата промишленост, а в домакинството за производство на сиропи, конфитюри и др. Жълт кантарион – многогодишно тревисто растение с хоризонтално, пълзящо коренище. Расте по сухи тревисти, каменисти и храсталачни местообитания, в разредени гори и сечища, по необработваеми места, край пътища, като елемент на естествената растителност до към 2000 м н.в. Използва се във фитотерапевтичната практика, в ликьорената и кожухарската промишленост. Имел бял – вечнозелен полупаразитен, висок до 100 см, вилужно разклонен храст, прикрепящ се с хаустории към гостоприемника. Паразитира върху различни видове иглолистни и широколистни растения. Използва се във фитотерапевтичната практика. Употреба само под лекарски контрол. Обикновен киселец – многогодишно двудомно растение. Расте по влажни поляни, ливади и тревисти места из цялата страна. Използва се в народната медицина и фитотерапевтичната практика, като зеленчук в свежо или преработено състояние. Създадени са ценни градински сортове. Лечебно сапунче – многогодишно растение с пълзящо коренище. Расте по песъчливи и чакълести места край реки, потоци и по диги на канали, в храсталаци и други. Използва се в билколечението.

Землището на село Розовец, разположено в южното подножие на Източна (Сърнена) Средна гора, се отличава с разнообразен животински свят, характерен за преходната зона между планинския и равнинния релеф. Благодарение на съчетанието от широколистни и иглолистни гори, открити поляни, храсталаци и водни потоци, районът предоставя подходящи местообитания за множество видове животни. Сред бозайниците, обитаващи тази територия, са сърната (Capreolus capreolus), дива свиня (Sus scrofa), лисица (Vulpes vulpes), язовец (Meles meles), заек (Lepus europaeus) и различни видове дребни гризачи. Птичи видове като обикновен мишелов (Buteo buteo), сокол скитник (Falco peregrinus), бухал (Bubo bubo) и различни видове кълвачи и синигери са често срещани в горските масиви и откритите пространства. Рептили и земноводни, като зелена гущерка (Lacerta viridis), обикновена жаба (Rana temporaria) и различни видове змии, също са част от местната фауна. Водните потоци и влажните зони в района предоставят местообитания за различни видове амфибии и водни безгръбначни. Богатството на животинския свят в землището на Розовец е резултат от разнообразните екосистеми и относително запазената природна среда. Това разнообразие подчертава значението на района за опазване на биологичното разнообразие и предоставя възможности за екотуризъм и природонаучни изследвания.